Помните притчата за талантите. Слугата, който бил получил един, можел – както своите другари – да го употреби добре, да направи така, че да носи полза, прилагайки своите способности. Обаче какво решава? Страхува се да не го изуби и дотук добре. Но после? Заравя го в земята!. Така не дава плод.

Трябва да ни накара да размислим този пример за нездрав страх да оползотворим честно способностите за работа, ума, волята, „целия човек". „Ще го заровя в земята – мисли си този нещастник – но моята свобода е спасена!". Не. Свободата се е присъединила към нещо много конкретно, към най-бедната и най-безплодна сухота. Взела е решение, защото не е можела да не избира: и е избрала зле.

Няма нищо по-фалшиво от това да противопоставиш свободата на себеотдаването, защото това себеотдаване е следствие от свободата. Слушайте добре: една майка, която се жертва заради децата си, е направила избор; и мярката на нейната любов ще изразява тази на нейната свобода. Ако любовта е голяма, свободата ще бъде плодотворна и добруването на децата произлиза от тази благословена свобода, която води до себеотдаването, и произлиза от този благословен дар, който е именно свобода.